Автор: Мариглен Демири, изследвач
Отношенията между Република Северна Македония и Република България през последните години са доста обтегнати и имат драматичен характер. Това главно се дължи на много фактори, проблемът е много по-сложен от опростените интерпретации, представени в медиите които често имат подстрекателски мотиви, особено що се отнася до нашето общество в Северна Македония. От друга страна, проблемът продължава и има политически последици на ежедневна, седмична и неопределена база. Последствията се отразяват във вътрешния контекст на държавата и нанасят нови слоеве върху социалните и политически настроения на гражданите. Тези ефекти променят физиономията на политическите настроения на гражданите, допълнително объркват ориентацията и идеологическото профилиране, което не отговаря на социалните потребности и възвестяват антагонистични отношения, основани на националния агент.
Няколкото вета върху Северна Македония след подписването на Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество между Република Македония и Република България през 2017 г. дадоха вятър в гърба на десните политически инициативи в двете общества, подхранвайки ги с голям арсенал от аргументи защо едните, тоест другите са врагове и като такива трябва да бъдат третирани враждебно. Всичко идва след т.нар Преспанското споразумение с Гърция и поетото задължение за отваряне на Конституцията на страната и промяна на конституционното име.
Без да навлизаме в степента на искреност на мотивите на тези инициативи за подписване на този вид споразумения, според които (вече) Северна Македония ще бъде интегрирана в по-широк егалитарен културен и икономически обмен със съседите си, все пак тези споразумения допринасят за увеличаване на на националистическите настроения най-вече сред македонците, но и сред българите. Не само подписаното през 2017 г. Споразумение, но и ветата на европейската интеграция на Северна Македония активизират инициативата на предимно националистически кръгове, „въоръжавайки“ ги с допълнителни аргументирани офанзиви за антагонистичен подход по отношение на членовете на „другата“ “общност, отвъд границите на “нашето”. Националистическият подход и реторика присъстват не само сред десните политически профилирани агенти, но и сред тези отляво, (в нашия случай) Лявата партия, която надгражда тези дебати в обществото и ги артикулира чрез традиционно дефинирания национален мит която разказва борбата и възникването на Македония чрез субстанциализиращ модус, характерен предимно за десните разбирания за нацията. Тук в изграждането на позицията им влизат популистки антисистемни компоненти, и независимо от мотивите за честност или достойнство, опортюнистичният момент не може да бъде отхвърлен.
Двойно действащи протести
В тази насока много значим момент бяха протестите през 2022 г. като своеобразна проява на изобразения сблъсък между двете държави. Протестите бяха предшествани от т.нар Френското предложение и блокадата по пътя към интеграцията на страната в ЕС. Въпреки че една от причините за протестите беше предложението, неговата вътрешна логика на противоречие показва приветствието на това предложение, особено в контекста на неговото противопоставяне на пълното отхвърляне на идеята за европейска интеграция.
Незначително малка част от протестното движение имаше забележки по отношение на ветото на България върху интеграционния път на Северна Македония в Европейския съюз и налаганите от френското предложение нужди. Забележките под формата на аргументи вървяха и продължават да се движат в посока ( I) отхвърляне на европейския дневен ред и европейските интеграции, но също така (II ) консолидиране на митологичната парадигма с антагонистични позиции към другите, исторически супрематизъм и моно- етнонационален политически проект.
Тезата, че под инициативата на тези протести е имало мотив, мотивиран от приветствието на ветото и френското предложение, се определя от наличните и видими чрез иконографията данни, изказванията на участниците, както и изказванията на организаторите. Председателите на опозиционните партии заявиха, че Европа не е вариант, ако последва асимилация, но ще се намери друг вариант и че все пак “ЕС не е единствената алтернатива”.
Тези нагласи присъстват сред националистическите и суверенистичните политически агенти през годините, които възприемат политическия субект на македонеца чрез националната синтагма на демокрацията на доминиращата и домицилна група, която участва в политическия и социален живот. Следователно преговорите, отказването от част от суверенитета на държавата и институциите в името на по-висок трансфер на отношения, загубата на разказваческия монопол на държавата в посока на етническа/национална общност и промяната на мита и нарацията, представлява сериозна узурпация в процесите не само на себеразбирането, но и на установената култура на отношения и културни кодове, които подобряването на отношенията, от една страна, но и помирението с България, от друга, трябва да предизвика. В тази посока протестите изобилстват от призиви за АСНОМ и антибългаризиране на Македония и македонската история.*
Клубовете като антипод на “културното съревнование между народите”
Въпреки че в миналото македонските българи са имали свои култури клубове, имаше и инициативи за откриване на културни клубове с провокативни имена, като инициативата за клуб „Радко“, име, което се смята за псевдоним на един от исторически спорните президенти на ВМРО, Иван (Ванчо ) Михайлов. Регистрацията на този клуб беше отхвърлена от Конституционния съд на тогавашната Република Македония и това решение мотивира инициаторите на клуба да съдят държавата в Европейския съд по правата на човека в Страсбург през 2001 г. и през 2009 г. да получат положителна присъда за тях, въпреки че преди 2009 г. през 2008 г. е регистриран клуб на македонските българи под името Български културен клуб-Скопие.
От друга страна, македонците от България също изпитваха затруднения относно основаването на собствени клубове в България. Тези инициативи бяха последвани от поредица от дела пред Европейския съд по правата на човека в Страсбург, където броят на получените присъди за нарушени човешки права, особено във връзка с регистрацията на културни клубове, е повече от 16. Някои от тези клубове функционираха незаконно в различни форми и сдружения, а още от миналата 2022 г. формацията беше официално институционално потвърдена.
Общото между тези клубове е, че и в двата случая инициативите се поемат от две етнически малцинства в две различни държави. Една от тези страни е официален член на ЕС от 2007 г. И в двата случая формирането и регистрацията е следствие от дългогодишната инициатива на двете страни за помиряване на конфронтационните им позиции, поддържани в двете държави през последните 30 години.
И в двата случая откриването на клубовете бе съпътствано от присъствието на политици от едната или другата страна, което показва, че полагат грижи за малцинството в съседната държава.
И в двата случая, официалните откривания на клубовете бяха последвани и от протести на политически субекти в населените места, където са учредени. В Битоля, Охрид и Благоевград. Всеки от протестиращите имаше своите аргументи защо клубовете не трябва да бъдат регистрирани и следователно открити.
В Битоля и Охрид имената на клубовете бяха оспорвани заради проблемните биографии на лицата, чиито имена заглавят клубовете. Иван Михайлов и цар Борис Трети бяха признати от демонстрантите, част от обществеността и интелектуалната каста за сътрудници на фашистите по време на Втората световна война и именно поради този факт публично се възмущаваха, а някои от тях дори протестираха в пред централата на клубовете. Подпален бе и клубът в Битоля, а извършителят на престъплението бе санкциониран.
В Благоевград ситуацията е подобна, но със значителни разлики. А именно името на клуба е Никола Вапцаров, не е последвано от политически атавизми от калибъра на българските клубове в Северна Македония, но въпреки това откриването на този клуб беше последвано от присъствието на политици от Северна Македония в знак на подкрепа за македонците от Пиринския край на България и протести на представители на десния и националистически политически лагер в България. Парадоксалното е, че две политически партии с надпис ВМРО (ДПМНЕ и БНД) присъстваха на откриването на Македонския културен клуб в България, едната с подкрепа, другата с протест, където накрая от някои медии бе организиран и малък, да речем, несъществуващ инцидент.
Какво остава най-накрая?
След толкова много перипетии в отношенията между Северна Македония и България, обществото все още изглежда доста слабо информирано за същността на конфликта между официалните власти на двете страни. Въпреки толкова много инвестиции и инициативи в посока повишаване на качеството на информацията, политико-социалната картина остава в капана на монолитното възприемане на реалността както в нашия случай в Северна Македония, така и в случая на България.
Мнозинството граждани и в двете страни смятат, че българите, тоест македонците, всички до един, са техни врагове. Когато протестират срещу решенията и ветата, дадени от техните „врагове“, те очакват всички членове на нацията им да се солидаризират с техните искания, защото „враговете“ винаги са близки, обединени и в непрекъсната атака. По този начин отхвърлят всяка възможна хетерономия и хетерогенност на другите и добавят категорията на “предателите” към техните редици.
Рядки са онези граждани в Северна Македония, особено сред македонците, които знаят, че освен ветото, тогавашният премиер на България Кирил Петков беше силно критикуван за снизходителността си към Северна Македония и македонците. Предполагам също, че малко са тези българи, които по някакъв начин са засеганти от този спор и притежават информация за политическия и идеологически профил на хората, които протестираха, особено пред централата на културния клуб Иван Михайлов в Битоля. А именно, че голяма част от тях в миналото са били част от сдружение, наречено “Тодор Александров”, като част от тях салютирали с известния нацистки поздрав “Зиг Хайл” на спортни състезания, а от друга страна са протестирали срещу нациста и фашисткия сътрудник Иван Михайлов.
Това, което може да се наблюдава като закръгляване на една по-широка панорама от събития, случили се в една календарна година в две различни държави и общества, е, че този сблъсък произвежда общност, която не е настроена за решение и преодоляване на сблъсъка, ами за неговото засилване. Наративните структури, произтичащи от тези политически и социокултурни събития, показват борба в окопите и от двете страни, с много емоции и без желание да се изоставят вкостенелите позиции на двете страни в името на взаимното разбирателство.
Синтагмата на Гоце Делчев, канонизираната историческа фигура и в двете култури, че той разбира света като поле за културно съревнование между народите, изглежда е отхвърлена или напълно игнорирана, а борбата за Гоце Делчев остава да се води, яростно и с всички сили.
Онова, което остава като предизвикателство, не за двете държави, а за двете общества, онези живи организми, които ежедневно усещат импулса на живите взаимоотношения, сътрудничество и обмен, е да преценят отношенията си въз основа на техния опит, изграден през призмата на икономика, приятелство и сътрудничество. Ежедневното затрупване с новини, които частично представят ситуацията, както се случва в двете общества, и които не отразяват същността на двете общества, а именно, че и двете общества, въпреки проблемише и сблъсъцише на политическо ниво, пълни с националистически настроения, успяват да преживеят този студ и продължът да изграждат отношения, освободени от големите истории за политика и вражда.
*Демонстрантите скандираха “Оставка”, “Никога северна, само Македония”, “Живее АСНОМ”, “Български фашисти”