Изготвил: Боян Кордалов, комуникационен експерт, магистър по връзки с обществеността
„Икономиката не следва политическите отношения между нашите страни“ – това беше едно от най-използваните или ако желаете „клиширани“ изречения в изявленията и съобщенията след държавни посещения между страните от Балканите през 90-те години на миналия век.
Подобното кратко въведение беше основното послание, с което очевидно се възнамерявало (предимно привидно) да се покаже, че нашият регион върви по стъпките на западните принципи на интеграция, въплътени в международните съюзи на Европейския съюз и НАТО – стратегически цели на балканските страни, където днес, повечето вече членуваме.
Това ме навежда към една от основните тези, които често публично излагам, или по време на лекциите си по комуникации и връзки с обществеността. Напомням ви, че комуникацията е в основата на всичко. Започвайки от ранно детство, училище, колеж, работно място… Този човек, който притежава ясна и аргументирана комуникация или по-добри комуникационни умения като цяло, изглежда че винаги доста по-лесно постига целите и намеренията си.
Но комуникацията е в основата на всяка свада, неразбирателство и конфликт. Даже бих казал, че няма война, която да се води или е имало война, която да не е на базата на комуникационният шум, или, от друга страна, съзнателно причинено неразбиране и затруднено общуване, което да доведе до охлаждане на отношенията, словесни нападки и обвинения, а в най-лошия случай и до конфликт и война.
И ако се обърнем зад гърба си, ще видим, че през последните тридесет години нашият регион буквално е бил “жертва” на лоша комуникация. Поне през повечето време политическите отношения не следват икономическите, нито обратното. Балканските страни преминаха през десетилетия на разделение, кавги, вражди, войни и конфликти и накрая винаги завършваха с по-малко хора, разрушени домове, разочаровани и травматизирани хора, огромна бедност и пропуснати шансове за изграждане на държави и общества, които да бъдат пример и биха създали условия за живот, които всеки наш съгражданин заслужава.
Като говорим точно за македоно-българските отношения и междудържавното общуване, това през последните десетилетия наистина представлява една амплитудна и променяща се ос на отношения и общуване. От темите за замразените отношения в социалистическия свят, чрез първото признаване на независимостта на Македония от българска страна, но и помощта за българските граждани в зърнените култури по време на паричния колапс на съседна България, през споразумения за разрешаване на отворени въпроси, чак до фокус на исторически различия и спорове относно идентичността, но и подкрепа за влизане в НАТО и блокиране на присъединяването на Македония към Европейския съюз. Бурни десетилетия зад гърба ни, и за съжаление, все още е неизвестно как ще направим да изглеждат десетилетията на междудържавни и междуличностни отношения, които ни предстоят.
Но, нека да оставим политиката на политиците и да се върнем към комуникацията. Днешната дигитална комуникация, дето няма граници, позволява на всеки от нас да създаде своеобразен „медиум“ и да бъде инфлуенсър. Тоест, във времето на интернета и глобалната ера на дигитализация, когато политиката става публична, достъпна и видима за всички, трудно е да прикриете или да ограничите нещо, без то да бъде веднага забелязано, но и без да получите милиони различни гледки, коментари и становища, дори след най-точно поставените научни хипотези. Колкото и да им се иска, днешните политици не могат да комуникират и да вземат решения в тесни партийни или политически кръгове, и решенията и правото на глас не принадлежат само на „най-вещите и опитните“, а създаването на общественото съзнание и публичното мнение еднакво зависи от активното участие, приноса и гласа на всеки човек.
Това е време, което за комуникацията означава много възможности, напредък, но също така носи със себе си много рискове, неправилно използване на дигитални инструменти, пропаганда, фалшиви новини, теории на конспирация…
И разбира се, много враждебен език, доста често заснован на лична, но също и на международни, етнически, религиозни и други причини. В крайна сметка, езикът на омразата е препъникамък в македоно-българските отношения и комуникацията между политическите представители на двете страни.
Къде обаче е вината, но и къде е решението? От голямо значение е постоянно да се подчертава, че речта на омразата не се прави от държави, нации, религии. Речта на омразата винаги и навсякъде се създава от хора със собствена идентичност, т.е. име и фамилия. Ето защо вината трябва да се търси там, от където произтича речта на омразата, а това са онези личности, които избират това да бъде тяхна характеристика.
Речта на омразата, без изключение представлява еднакво сериозен проблем за всички страни от Балканския регион. За съжаление, интернет форумите, социалните медии и други дигитални платформи са пълни с обиди, унижения и други коментари с омраза, които не щадят никого. Просто основата е само омраза, възхвала на националната, етническата и религиозната си принадлежност, тоест омаловажаване на всички хора от други нации, религии, етноси или каквото и да е друго разнообразие.
Но от този вид лоша комуникация няма полза за никой човек, нито за която и да е държава. Жалко, но подобно говорене не само че не се санкционира, но много често се насърчава от различни политически елити във всички страни на Балканите. Били сме свидетели в много ситуации как не се избираха средства за оставане или идване на власт, а още по-малко се е правила сметка относно дългосрочните последствия, които ще предизвикат подобно разпалване на междуличностни разногласия и взаимни обвинения. Нещо повече, точно това умело се използва в политиката и някои политици се опитват да капитализират в предизборните кампании. И така от десетилетия се въртим в кръг, преди почти всеки избор в някоя от страните от нашия регион.
Ето защо, необходимо е балканските политици да съберат сили и вместо „ловци“ на евтини политически точки, да заменят принципа „разделяй и владей“ с визионерство, честна комуникация със своите граждани и съседите си, както и целенасочено регионално сътрудничество. Понеже проблемите са сходни, много често общи, а решенията ще бъдат много по-силни, доколкото се приемат и прилагат на регионално ниво. Проблемите, които започват от корупцията на всички нива, през недоверието в публичните институции, та чак до масовата емиграция на млади хора от Балканския регион – много проблеми, които са еднакво присъстващи навсякъде и които изискват регионален подход при намирането на решение, т.к. както и подкрепата на западните съюзници в цялостния процес.
В тази връзка бих дал само един практически пример. Наскоро американското посолство съобщи, че специален антикорупционен екип е на мисия в страната ни, за да състави списък с политици и други известни хора, свързани с корупцията. Почти по същото време кандидатурата на България за членство в Шенгенското пространство беше отхвърлена от Европейския съюз с мотив, съдържащ същата, добре позната, ключова дума: корупция.
Смятам, че това е само един пример, който трябва да бъде мотивация за властите на двете страни да обединят усилията си и да работят заедно за решаването на този проблем. И разбира се, да поканим останалите страни от Западните Балкани да се присъединят, за да подпомогнем цялостния процес и бързите резултати по този план. Кой би бил победителят, ако това стане? Всички граждани. Коя държава би загубила? Нито една.
Това е само една индикация как комуникацията може да се използва за насърчаване на действия, сътрудничество и сближаване между балканските страни. Или, обратно на това, политиците продължават да злоупотребяват и използват общуването като основно оръжие за подклаждане на разногласия и нетолерантност между хората от различни страни на балканските граници.
Прекарахме и преживяхме десетилетия, доказвайки коя държава е по-добра, по-успешна, по-стара, с повече история, с по-важни хора от другите и т.н. Но в същото време няма налице индикатори, че подобна политически приложена рецепта е донесла нещо добро на хората, освен да даде възможността на определени политически елити да останат или да дойдат на власт в определен исторически момент.
Чувстват ли се гражданите по-щастливи или по-удовлетворени от този подход? Отговорът, според всички параметри, съответните статистики и изследвания, е не. Напротив, жизнения стандарт навсякъде в региона е на ниско ниво, бедността расте, качеството на живота и обществените услуги се влошават, рисковете се увеличават, а желанието на младите хора буквално да „избягат“ от региона е нарастващо.
И накрая възниква първоначалната дилема къде са междуличностните отношения? Дали най-после е дошло времето, когато политическите и икономически отношения ще започнат да следват междуличностните отношения между хората. Защото е очевидно, че хората от всички балкански страни успешно се свързват, съгласуват и си сътрудничат помежду си, когато се преместят в някоя от европейските страни или на американския континент.
Ще запретнат ли политиците най-после ръкави като започнат да решават проблемите, които са екзистенциални и тормозят хората? Или ще продължават да създават комуникация, основана единствено на история и география и предизборни подгрети въпроси?
This analysis is part of the project: „Demystifying the (un) neighborly relations on the path to the EU: The case of North Macedonia and Bulgaria“, through the Canadian Fund for Local Initiatives (CFLI).The content of the publication is the sole responsibility of EUROTINK-Centre for European Strategies and can in no way be considered to reflect the views of the Canadian Embassy in Belgrade and the Canadian Fund for Local Initiatives.
