Автор: доц. д-р Марияна Николова Стамова, Институт за балканистика с Център по тракология при БАН, София, Република България
Договорът за приятелство между Република България и Република Македония, вместо да бъде това, което трябва да бъде, т.е. да допринесе за сближаването на двете държави, се превърна в акт, който доведе до обратни ефекти. Ще се опитаме да дадем някои обяснения за това което се случи. Разбира се, не можем да пренебрегнем историческите процеси в миналото, но няма да акцентираме за това измерение на Договора.
На първо място трябва да подчертаем, че Договорът между Република България и Република Македония е сключен между двете правителства като пръв договор, или преди сключването на договора между Република Гърция и Република Македония. В същото време е известно, че сключването на Договора с Гърция е инициирано като необходимост Република Македония да промени името си на „Република Северна Македония“ като условие за приемането й в НАТО и за началото на преговори за приемането й в Европейския съюз. Всъщност България не настояваше за този Договор с Република Македония, а се съгласи да го подпише като своеобразна прелюдия към следващия договор, замислен с Гърция. Това не създаде никакъв проблем, въпреки че обществеността в България, особено научната, не беше убедена, че името Северна Македония е най-подходящото, тоест то съвсем не изключвашe териториалните претенции, които биха могли да възникнат от страна на Гърция в бъдеще към пиринската част на Македония, която е в териториалния обхват на Република България. Дори управляващите структури и хората в Република Македония бяха изненадани, че България, като приятелска страна и евентуален защитник на македонските интереси в Европейския съюз, толкова лесно се съгласи с това име. Разбира се, че ролята на Гърция беше ключова за налагането на новото име. Гърция е най-старата членка на балканските страни, интегрирани в НАТО, а впоследствие и в ЕС. Така ролята на България в тези и подобни процеси беше маргинализирана, а за някои, особено управляващите кръгове в Гърция, това напълно ги устройваше. България избра, може би под натиск, да подпише договора с Република Македония, без да очаква, че той ще бъде използван като мотив за подписване на договора с Република Гърция, с който Република Македония се задължава и ще се изисква от нея да промени конституционното си име. По този начин подписването на договора между Република България и Република Македония стана, както много лесно, така и много бързо, а когато с нещо се бърза, се случва това, а именно да не се изясни напълно цялостната ситуация и да се предвидят евентуалните както позитивни, но и негативни последици от това действие. Така че, подписаният договор беше недостатъчно обмислен и което е още по-важно в много от неговите сегменти – недостатъчно приложим като международен акт и неприложим в светлината на историческите процеси и развиващите се исторически отношения между двете държави.
Известно е, че ратифицирането на Договора между Гърция и Република Македония не стана лесно. По-голямата част от македонската общественост не приемаше и не възприе промяната на името в „Северна“. Не прие и да се откаже от своята антична история. Гръцката страна настояше да не се споменава името „Македония“, но все пак се съгласи това да стане като тяхна отстъпка. Правителството на Република Македония, ръководено от тогавашния премиер Зоран Заев, положи големи усилия да убеди хората, че с този акт ще бъдат създадени условията, тоест ще се изпълни и последното условие за присъединяването на Република Македония към НАТО и отваряне на пътя за преговори с ЕС и че няма за какво да се чака повече. Настроенията на албанското население в Македония, което участваше в правителството с непропорционално по-голям брой министри от самото население, бяха в негова подкрепа. То се интересуваше от Европа и без да имат предвид македонските национални интереси. Въпреки този натиск обаче референдумът за промяна на името така и не беше успешен. Освен това по всяка вероятност и чрез различни видове натиск и пряката намеса на структури от страна на НАТО и ЕС бяха извършени предвидените конституционни промени за името и всички други конституционни допълнения. Конкретният резултат от това беше само приемане в НАТО, а ключовият – започване на официалните преговори за приемането на Република Македония в ЕС отсъстваше.
Българската страна не остана доволна от случилото се с Република Македония. Даже по-късно правителството на Република България осъзна, че е извършена несправедливост спрямо Република Македония, но също така и към Република България. Българската страна осъзнава, че с този договор Гърция получи шанс да реализира териториалните си претенции, не само с промяната на името, но почувства, че и нейната териториална цялост по отношение на пиринския край е застрашена от Гърция. Тя разбира, че Договорът между Република България и Република Македония, всъщност й беше подхвърлен, тъй като той, с оглед на историческите обстоятелства, няма да може да бъде изпълнен и че по-този начин България ще изгуби Република Македония като близка и приятелска държава. Най-напред България поиска преразглеждането на договора и допълване с анекс, което от своя страна предизвика съпротивата на македонската общественост, особено що се касае опозицията. Повече от вътрешнополитически нужди, опозицията не се съгласи на такъв договор, а още по-малко на евентуални промени и допълнения. Така остана идеята за работа по изпълнението на този договор такъв какъвто е.
Република България, когато се разпадна Югославската федерация, първа призна Република Македония на 15 януари 1992 г. България отказва обаче да признае съществуването на македонския език и история, защото, опирайки се на научните познания, застъпваше тезата, че македонците не са били отделна нация, а че са част от българската. През комунистическия период томове книги доказваха, че няма такъв народ и език. Дори правителството на Република България при приемането на Конституцията на Република Македония на 17 ноември 1991 г., след нейната независимост, отказа да се включат българите като национално малцинство, както бяха включени другите етнически общности, с твърдението, че българите не са малцинство, а са мнозинството от народа в Република Македония. Това е причината България да признае независимостта на Република Македония, считайки македонците за част от българската нация.
Българската историография, както и част от доста останали световни учени, считат, че македонската нация не е съществувала преди 1944 г. С конституирането на ФНР Югославия на Втората сесия на АВНОЮ (Антифашисткото събрание за национално освобождение на Югославия) на 29 ноември 1943 г. и другите конституционни трансформации по-късно е признато съществуването както на черногорската, така и на македонската нации като конституционни народи в Югославия и така бяха създадени шест републики с пет признати народа. Босненската нация не беше призната, а само Босна и Херцеговина като република, състояща се от три народа (сърби, хървати и мюсюлмани).
Признаването на македонската нация беше възприето от македонския народ. През 1945 г. е извършена първата кодификация на македонския език и започва изграждането на култа към националния въпрос. За това помогна фактът, че другите нации в Югославия, както и извън нея признаха съществуването на македонската нация и нейния език. Започна да се създава национален култ около езика и историческите личности, относно които има исторически извори, където декларират че са българи. Някои от личностите, които се занимаваха с езиковия въпрос, са прославяни в науката и днес, а техните последователи подхранват този култ, разбира се използвайки привилегиите от МАНУ и други институции, но и от югославските служби за сигурност. Най-голяма част от академиците, които за пръв път бяха избрани от комисията в Белград (която се наричаше Матична комисия), бяха от редовете на лингвистите, занимаващи си с изучаването на македонски език, както и на историците. За България това нямаше значение. За нея не е имало македонска нация, както и не е имало македонски език, той е бил диалект на българския, въпреки че този език е бил използван като равноправен, развивал се е, изкуствено отделен от българския и на него е била създадена и се създава обемна издателска дейност, която се разпространяваше сред населението. Така че сега реално има два различни езика, което българската наука не приема.
Разбира се, този факт на отричане на македонския език и македонската нация се отразява негативно на отношенията между двете съседни държави. Освен това участието на България във Втората световна война на „фашистката“ страна, което също така беше направено главно в името на Македония, се отрази негативно в отношенията на македонския народ към Република България. Влияние върху това оказва и самата българска историография, която за да се адаптира към руските и съветските нагласи, дълго време след 1945 г. своята историография от Втората световна война я смяташе за „фашистка“. Върху това влияние имаше и хегемонистичната политика на СССР към Балканите. От време на време това се подхранваше и от югославската държавна политика, която чрез службите на ОЗНА (Отделение за защита на народа), впоследствие УДБ (Управление за държавна сигурност) водеше антибългарска пропаганда и твърдеше, че пиринската част на Македония принадлежи на Югославия, тоест на НР/СР Македония като нейна съставна част.
При такива исторически обстоятелства измина по-малко от един век от съществуването на Република Македония и признаването на македонската нация с изключение на официална България. България се опитва чрез Договора за приятелство, добросъседство и сътрудничество, да постигне признаването на историческата истина особено предвид факта, че Гърция постигна много с т.нар. Преспански договор. Но трябва да се има предвид фактът, че зад Гърция твърдо застана ЕС, което не е точно случаят с Република България.
Според нас този договор за добросъседство, такъв какъвто е сключен е трудно изпълним. Македонската страна, разчитайки на собствената си историография, едва ли ще се съгласи да промени инструментариума, който е въведен в историографията й. Българската страна е права, като твърди, че в македонската историческа наука има фалшификации, а македонската страна не се опитва да осмисли, дали това е възможно, като затова обвинява българската страна, че с френското предложение иска нереалистични и невъзможни промени. През годините се създаде една неприязън от страна на Република Македония срещу Република България. Върху антибългарската кауза се изграждаше култът на научните и политическите личности. Вината е и на част от българската общественост, която има исторически личности за уважение, но все пак настоява за имена на личности за българските клубове в Македония, които в миналото са „съгрешили“ спрямо Македония, а и в България не са единодушно и позитивно приети.
Според нашата оценка, с отстраняване на грешките и от двете страни, с гъвкавост, отстъпки и търпение и от страна на Скопие и от страна на София, Договорът има възможност да бъде изпълнен и да се реализират неговите клаузи. Френското предложение дава тази възможност. Най-реалистично е да се подходи към постепенно сближаване. Работата на мултидисциплинарната комисия досега и в много от случаите показва едно допълнително изостряне на напрежението между двете държави, както и трудно възприемане на направените заключения и на решенията, които се вземат.
*На 12.02.2019 г. влизат в сила конституционните промени, с което са изпълнени всички условия за прилагане на името „Република Северна Македония“, съкратено „Северна Македония“. В анализа главно ще се използва името Република Македония до периода на промяната на името на държавата, а след този това ще се използва „новото“ име – Република Северна Македония. Договорът за приятелство, добросъседство и сътрудничество е сключен между Република България и Република Македония на 1 август 2017 г., а влиза в сила след чрез размяна на ратфикационните инструменти между министрите на външните работи на 14 февруари 2018 г.
This analysis is part of the project: „Demystifying the (un) neighborly relations on the path to the EU: The case of North Macedonia and Bulgaria“, through the Canadian Fund for Local Initiatives (CFLI).The content of the publication is the sole responsibility of EUROTINK-Centre for European Strategies and can in no way be considered to reflect the views of the Canadian Embassy in Belgrade and the Canadian Fund for Local Initiatives.
